…добър, но не от Оскар Уайлд
Много исках да напиша книга, да предам сравнително малкия си житейски опит и да помогна с него на хора, в моето положение. Пък и да направя нещо стойностно с живота си, да постигна нещо, което да ме изпълни с желание да се боря. С чувството, че оставям нещо след себе си. Исках същото, каквото и всеки друг. Защото изконният ни стремеж в живота е да бъдем запомнени, а не безславно да се запътим към вечността.
Преди време споделих с една приятелка за книгата, а тя, усетила за стремежа ми да „остана вечна”, ми каза: „Знаеш ли, най-голямото постижение, което човек може да има в живота си, е да бъде добър. В това е тайната на смисъла”.
Започнах да мисля над думите й. Толкова елементарно оптимистични ми се сториха, като ги чух, че чак се усмихнах на наивността на приятелката ми. Наистина, какво щеше да спечели един добър човек в този свят? По-точно как можеше да бъде запомнен на място, където добротата ще се изгуби сред хорския егоизъм и инстинкт за самосъхранение? Нима още има хора, които живеят с илюзията, че добротата, състрадателността, емпатията биват оценени? Неслучайно съществува клишето за една птичка, която не може да докара сама пролетта.
Помислих си: Когато си добър към околните, вместо да си по-обичан и запомнен с добро, те започват да се възползват от добрината ти, да те тъпчат и меко казано – те използват за всичко. Така ставаш бързо недоволен и озлобен от живота и в един момент добрината ти ще се изпари някъде в безкрая и ще остане само гадното чувство, че си подценен и използван. Е, в това ли е смисълът?! И после – какво точно означава да си добър, някой въобще давал ли е меродавна дефиниция на това прилагателно, без то да звучи наивно и тривиално?
Едно изпуснато изречение породи буквално хиляди въпроси без отговор в главата ми. Започвах да анализирам поведението си с години назад и се опитвах да го окачествя по скалата за доброта. После реших, че миналото няма значение, защото не може да се възстанови изгубеното време и се замислих как мога в бъдеще да изключвам личните си проблеми, когато трябва да помагам на хората, или ако не мога да помагам, поне да не им преча. Защото е трудно да мислиш как да помагаш на хората, когато собствените ти проблеми така те затрупват, че не можеш да разрешиш и половината от тях.
Всъщност ТЯ, добрината, може просто да се прокрадва едва забележима в ежедневието ми и не е задължително да се насилвам да проявявам благородство. Сега се сещам за хиляди малки жестове, които ще ме направят по-добър човек, а и ще ми донесат вътрешно удовлетворение. Например мога да дарявам ненужни вещи и дрехи на нямащи хора или на домове за сираци. Или най-малкото, което мога да направя – да се усмихвам на всеки и най- широко на сърдитите и угрижени хора по улицата, за да им давам малко надежда в объркания им ден. Да помагам със съвети и с каквото мога на приятели и познати. Да се науча да не завиждам, а да приемам чуждите радости като част от моите. Да се опитам да обясня логично нещата, когато съм обидена или наранена, без да отвръщам със същото. И най-вече да разбирам околните, винаги първо да се поставям на тяхно място и никога, ама никога да не ги съдя. Така ще започна. И постепенно ще откривам нови начини да съм един завършен стойностен човек. Само така ще бъда щастлива и полезна и ще имам възможност да оставя някаква диря след себе си.
Почвам да си мисля, че доброто, извечното добро, е онова нещо, което хората наричат Бог. Само плод на фантазията ни е, че той има човешки облик, но Бог е непознаваем в своята същност, защото както творенията никога не могат да разберат своя създател, така и ние не можем да разберем истинската същност на Бог. Добротата, която е така трудна за достигане, всъщност е онова, което ни доближава до Бога. Тя е инкрустирана от него, в душите ни, за да сме постоянно свързани с него и помежду си, но страданията, динамиката и инстинктът за оцеляване постоянно крадат от нея и докато се усетим, вече нямаме доброта в себе си. Понякога си мисля, че ние произлизаме от добротата и си я представям като някакво вечно, сътворяващо измерение, явяващо се като паралел на на нашата действителност. Именно него наричаме БОГ.
В други случаи пък го наричаме ЛЮБОВ. Но това е същото измерение, погледнато от другия ъгъл на триизмерната реалност около нас. Това измерение е много крехко, особено, когато изцяло сме погълнати от ежедневните задължения за физическото оцеляване на нас и на децата ни. Липсва ни възможност да погледнем нещата отгоре, от един по-голям мащаб, за да можем да видим, че единственото, което е истинско и непреходно в цялостната картина, е духовността. Нашите морални принципи и добротата, която успяваме да дарим на света.
Трудно е да се погледне така на нещата именно защото сме задълбали в проблемите и в стремежа да се покажем силни. Но често не осъзнаваме източника на силата си, защото го търсим навън, в света около нас. А той е вътре, под формата на залежи от търпение, любов към хората и живота и чувството, че помагаш на света да става малко по-добър.
Тайната е, че първо светът трябва да ти изглежда добър, а не „малко и тъмно място”, какъвто е за повечето от нас. Тук пак стигаме до един затворен, омагьосан кръг, защото ако постоянно ти се случват лоши неща и щастливата случайност никога не е на твоя страна, няма да успееш да видиш света като добър и онова, тайното, невидимо измерение няма да съществува за теб… или по-точно вътре в теб, защото това измерение е единствено в самите нас.
Знаеш ли каква е тайната, ако си в такъв етап от живота си?
Една лесна рекапитулация: да си кажеш “Аз имам това и това, искам да направя това и това, готов съм на това и това, за да осъществя мечтите си”. Свършиш ли с това, можеш да полетиш на крилете на вярата в доброто. Защото тогава знаеш накъде вървиш и си запазил собственото си аз, като едновременно помагаш на хората, до които се докосваш, и така накрая животът ти ще е придобил смисъл. Хубавото е, че за да си добър, не се изискват нито специална програма, нито целенасочени усилия. Когато разбереш колко ползотворен е животът ти и колко радост ти носи онова, което имаш и което постигаш, проявата на доброта ще идва отвътре, някакси така от само себе си…
Несъмнено е факт, че когато животът ни се стува хубав и наситен със смисъл, по естествен път лошите мисли ще бъдат заменяни с добри, чувствата на омраза и отмъщение ще направят място на прошката и любовта. Проявените доброта и благородство постоянно ще подхранват усещането за удовлетвореност от живота, което, ние, хората, често наричаме щастие. Като споменавам „щастието” се сещам и за една клиширана сентенция, която според мен пак потвърждава теорията за добротата: „Живей така, че да не ти остава време да мислиш щастлив ли си, или не. Само така ще постигнеш истинското щастие”.
Една от най-големите грешки, които правим въпреки опитите ни да сме добри, е уж добронамереното злословие. Една изпусната дума за другия ни осигурява измамното чувство на превъзходство, но именно злословенето убива благородството ни. То отдалечава онова добро измерение и постепенно го унищожава. Защото колкото повече говорим за недостатъците на другите, толкова повече лъсват нашите собствени недостатъци и постепенно се ражда завистта. Стремейки се да изчистим собствените си дела, говорейки за тези на другите, ние оскверняваме сърцето си, опетняваме ума и мислите си и ставаме роби на стремежа сами пред себе си да се оневиним. Има още много механизми за постигане на благородство, но изтъквам избягването на злословенето като най-важен заради па- губното му действие и защото се появява така невинно, сякаш споделяйки за грешките на другите, се стремим да им помогнем. Но вместо да приспим съвестта си, издребняваме и се отдалечаваме от идеята за доброто.
Струва ми се, че за да живеем с мир в себе си, да постигнем щастието от добрината си, която даваме на света, трябва преди всичко да се развиваме духовно и да помагаме със знанията и качествата си на хората, които срещаме. Спомням си едни думи на Бахаул- ла: ”Нашият живот тук прилича много на този на детето в утробата на майката. За някакви си девет месеца детето развива способности и органи – очи, уши, ръце и т.н.- за да бъдат използвани по-късно в този свят. По същия начин ние трябва тук да развиваме духовните си способности, от които ще имаме нужда за прогреса си в другите Божи светове. Разбира се, ние не постигаме целта си само като мислим за нея, а трябва да работим, да помагаме на своите братя, хората, и да споделяме знанията си с другите”. Личностното духовно израстване е онова нещо, което ще утвърди нашата духовност и ще ни слее с божието измерение на добротата. Съзнавам, че в днешния меркантилен и забързан свят на оцеляващи духовното израстване е неопределена величина. И без това всеки от нас го разбира по различен начин, даже и сега не мога да формулирам какво е да израстваш духовно. Предполагам това израстване е свързано отново с усещането, че даваш нещо на света и хората. Предполагам, че е пряко свързано с усещането, че си благороден и добър и продължаваш да бъдеш такъв, независимо от превратностите на живота – колкото повече те удря животът, толкова по-добър и всеотдаен да ставаш. Израстваш и като следваш принципите и висшия си идеал за душевна чистота, който се таи в душата. Духовно израстване е, когато се доближаваш все повече до Бога, онзи Бог, който е вътре в нас, както каз- ваше Ботев: „Не ти, Боже, що си в небесата, а ти, в мен, в сърцето и в душата”.
Смисълът на живота, вероятно се изразява в удовлетворението да правиш добро на хората и на себе си, независимо колко трудно може да се окаже това. Само тогава човек може да бъде истински щастлив. Оскар Уайлд иронично от- белязва, че “когато сме щастливи, сме добри, но не винаги, когато сме добри, сме щастливи”. Е, това не е точно така, защото удовлетворението от проявената доброта към себе си и света наистина може да направи човек щастлив. Може лесно да се провери на практика…Да опитаме.
