Част 1
Вече са много малко нещата, от които потрепервам и пред, които дума не мога да обеля. Стойностните филми са едно от тях. Филми, от онези, които разказват част от твоята история. И после не можеш да се съвземеш с дни, сякаш си видял най-скритото от душата си на филмова лента. Но не можеш да го определиш, да го разкажеш, само го чувстваш едно такова, пулсиращо в теб..След тях не си същият, сред тях не можеш да наредиш повече мисловния си пъзел, защото вече е друг, не както преди…
Спомням си, когато за пръв път гледах такъв филм. Беше преди 15 години. След лекции отидох с колежки на прожекцията на „Говори с нея“ на Педро Алмадовар.
Около 3 часа стояхме в едно кафе до киното и не можехме да говорим. Толкова въздействащ филм не бях гледала дотогава. После го гледах отново и отново, но никога вече не беше същото.
След това се превърнах в ловец на качествени филми. Издирвач на редки скъпоценни камъни.
Много са малко тези филми, дето ти зашлевяват такъв тежък ментален шамар и винаги въздействат така само първия път.
Реших да си направя моя класация на филмите, които са ме разтърсили из основи, с уговорката, че този списък е строго субективен и подлежи на допълване от заглавия, които в момента ми се губят.
Надявам се да откриете вашите любими филми в него!
Часовете
Това е филм за женската болка да играеш себе си, когато съвсем не знаеш коя си. Или още по-страшното – да играеш ролята на себе си, когато знаеш, че си друга. 3 различни живота, на 3 различни жени, в 3 различни епохи, които губят часове от живота си да изследват границите на реалността, която не може да ги приеме такива каквито са. Сбъркали епохите си, сбъркали хората, които са до тях, те се изгубват в невъзможността да си позволят да съществуват в тази реалност. Меланхоличен и много елегантно обсебващ.
Мостовете на Медисън
Не знам вече дали не се превърнал в клише за любителите на качественото кино, все пак Мерил Стрийп и Клийн Истууд са главните роли и създават емоционалната наситеност на филма. А той пресъздава една любовна история между хора във втората половина на живота им. Лично за мен това не е типичният тъжен филм за невъзможната любов. Всъщност даже не го намирам за любовен. Това е филм за равносметката от изминалия път, за всички неща, които не сме направили, които не сме изживели, за пътищата, по които не сме поели. И за окончателната невъзможност да ги поемем, когато вече сме на нашия, собствен път. А дали той е бил най-добрият?
Това е филм за загубата на част от себе си по пътя на живота. На всички ни се е случвало това чувство. Болката е раздираща.
Преди изгрева
Ето това вече е любовен филм. Допира се до клишетата, но майсторски, деликатно се извива около тях и ги избягва.
Романтиката е налице – нощна Виена, залез, звездна нощ, пулсиращи сърца и океан от трепетни емоции.
Едно момиче преоткрива загубената част от себе си в едно момче. За част от вселенската секунда, те се докосват, разтапят се един в друг, сливат се напълно като плетеница от симфонии и после всеки изчезва по пътя си.
Както идва и си отива всичко хубаво в живота ни.
Момчетата не плачат
Стойностните холивудски продукции се появяват веднъж на десет-петнайсет години. Както и стойностните актриси. Казвам това, защото филмът напълно се изгражда от блестящия сценарий и докосващата игра на Хилари Суонк.
Какво е да си различен в един свят, изтъкан от хаос и човешко зло? За чувството да криеш истинската си същност и за любовта, която не спасява, а ти показва още повече колко си излишен в това измерение. Филмът ще Ви накара да ревете като магарета, сякаш току що е умряло цялото вселенско добро и се намирате на погребението му.
Всичко за майка ми
За мен това е най-добрият филм на Алмадовар. Всъщност всичките му са супер добри, но този е най-доброто от най-доброто. Майка, загубила сина си, единственото, което има.
Започва да строи живота си наново, запазвайки онова майчинското си чувство към света, към живота и към хората, които среща по пътя си. Филм за любовта, която сме създадени да не задържаме в себе си, а да раздаваме, за да поддържаме баланса в природата.
Сексът и Лусия
Този филм се определя като „еротичен“ по жанр и понеже е френско-испански (Франция и Испания са световните центрове на доброто кино)една вечер седнах да го гледам. След края му се затворих в банята и ревах два часа. Беше като ударна вълна, която ме залепи за стената и ме остави без дъх. После не спах няколко нощи. Интересното е, че не можеш да си обясниш защо ти въздейства. Има някаква магия в наратива, в кинематографичния процес на създаване, има нещо в начина на представяне, което отхапва част от съзнанието ти.
Много е странно.
Сезонът на канарчетата
Ние имаме много качествени филми. По-точно имахме…Обаче в периода на бурния преход се появи „Сезонът на канарчетата“ и направо би личния ми рекорд за разтърсващ български филм. Много „пипва“ навътре в нервните окончания. Вероятно защото ми напомня за събития и образи от детството ми. Три ключови думи: Парашкева Джукелова, комунистическа система, жертва
И въпросът „Какво значи да живееш наистина?“ те бамва в лицето. Почваш да се питаш, „А аз дали наистина живея или просто се нося по течението?“
Списъскът продължава в следващата част…
