“Ау, каква валентинка са ни докарали?!“, усмихва ми се съзаклятнически една пълничка сестра с късо подстригана, перхидролена коса и твърде тежък за 9 сутринта грим.
Бях първата операция за дeня. Лежах на количката и гледах как лекарите и сестрите, все още си пиеха кафето и се майтепеха за празника. Като усетиха непоканинея ми поглед, затвориха вратата на стаята, където се бяха събрали….имаха още 5 минути преди да се потопят в оперативната рутина и не искаха в тях пациенти-натрапници.
Страхът беше сковал мозъка ми и беше блокирал сетивата още преди упойката. Лежах гола на количката, покрита с еднократна медицинска „нощница“ на бъдещ оперативен труп. Не бях чувала да дават специално еднократно облекло на тези, които трябваше да влизат в операционната. Бях по гащи заради цикъла и се успокоявах, че поне не съм съвсем гола….не разбирах защо трябваше да съм гола…
Двете санитарки от отделението, трябваше да изчакат ритуала по допиване на кафе и ми се усмихваха, което леко ме успокои….Спомних си като на филмова лента как ме понесоха към операционната на ВМА заедно с леглото, на което спах предната вечер….всъщност въобще не успях да спя и знаех, че веднага щом усетя упойката ще рухна от умора…а това беше добре.
Докато ме караха си спомням, че ми се зави свят защото всичко, което се случваше около мен беше някакси странно, петизмерно….сякаш не участвах в картинката….Една от сестрите ме щипна по бузата малко преди да тръгнем от коридора на отделението. Май трябваше да ми подейства успокоително. Санитари и сестри се щураха от двете ми страни като пчели в кошер, после чакане на асансьора, което продължи цяла вечност. Вътре имаше някакъв лекар, който заемаше твърде много място и за миг си помислих, че не можем да се съберем –той, аз в подвижното легло и двете санитарки, които ме караха….Врата на асансьора се затвори, чувах как санитарките си говорят с тоя лекар и се смееха, за да унищожат рутината от досадната си работа. „Сутринта станах в 4 и тъкмо отидох на спирката и видях опашката на трамвая. Стоях 40 минути да чакам следващия….“. Въобще не ги чувах вече.
Коридорът на етажа за операции е празен. По друго време, тук са чакали със затаен дъх притеснени хора, докато вътре лекарите са се борели за живота на техен близък. Тръгнахме по един безкраен коридор с прозорци, гледащи към фасадата на болницата.Влизахме в подземен етаж, далеч от отделенията, далеч от живота…място, на което ти закърпваха тялото, за да устиска по-дълго. Някакси да удължат дните ти до края…или да ги намалят…едно от двете, но определено правеха нещо с дните ти до края. Стените, покрити с плочки от светло зелен фаянс, миришеше странно, някакъв лекар чужденец ни посрещна преди коридора и по репликите със санитарките долових гръцкия му акцент. Странно…не помня и дума от тези разговори….беше ме страх…все още се питах защо точно на мен….все още мислех, че е откъслечен кошмар, каквито от няколко дни имах малко преди сутрешното събуждане. Откакто почина дядо ми, точно преди седмица….Години наред не сънувах нищо и откакто издъхна на съседното легло, докато бях затворила от умора очи….Започнаха кошмарите, все по сюрреалистични, все по-потни до задушаване, бъркащи с бургия в мозъка ми….Това сигурно беше един от тях. Обаче беше толкова детайлен и дълъг. Съвсем като самата реалност… Този кошмар се сливаше с реалността като перфектното съвкупление на две измерения. Болката си беше съвсем реална, страхът също…и нямаше накъде да се събудя, освен в света, който упойката щеше да разлее във вените ми…. Това чаках тихо с блъскащо в гродния кош сърце.
Не трябваше да мисля, както когато си нависоко и ти казват да не гледаш надолу, ама мислех, защото знаех, че това, което се случва е някакв знак. Болката и прекатураният ритъм на живота ми е послание, което можех само да си представям и доизмислям. Не знаех за какво ме предупреждава духът на дядо ми. Беше от него, знаех го…искаше нещо да ми каже….да ми покаже…да ме насочи…..но бях изгубила пътя….
Сега предначертаният ми път беше резидавия фаянсов коридор, виждах вратите към операционните, които след малко щяха да са напълнени с месо за разфасоване….Е, аз съм си за разкостване, опитах се да се пошегувам с изтормозеното ми и сбръчкато аз, което зърнах за секунди в огледалния таван на асансьора…..Минути след като родих дъщеря ми и ме караха с асансьора до стаята, пак се погледвах в огледалото горе, над всички и изглеждах красива и доволна, а сега като се видях…..видях изминалите години, очертали линии по лицето ми, видях очи без блясък, подпухнали и примиренчески. Искам не искам ще трябва да го играя до край.
Коридорът със зловещия мирис и привидно стерилно излъчване се разтвори пред мен и ме вкараха в първата операционна. Нали бях първата планова за 14 февруари. Ако си бях в къщи щях да празнувам Трифон Зарезан….“Празнувам“ значи…да изпия две бутилки вино, вместо една, както правех всяка вечер…Зашеметявах се всяка вечер до степен, в която реалността ми изглеждаше малко по-незловеща, така можех по-лесно да заспя, така можех да искам да спя. На сутринта се опитвах да събирам парченцата от трезвото си съзнание и да се боря с неумението на мозъка да се възстановява от алкохолната необходимост….
Здравей, как си?- пита ме с широка усмивка със зъби една сестра, съвсем същата като първата, но този път косата и беше червена. Сега ще трябва да се прехвърлиш на операционната маса, можеш, нали…..ето….бавничко, изправи дупе, полека…..бавно. Готово! Браво! Хайде сега дай лявата ръчичка тук…..да….лекичко ще те боднем. Ама какво е това…..ахна тя, посочвайки към вътрешната страна на свивката на лакътя, където имах памук и стегната до болка лента лекопласт от снощното бодене в спешния кабинет…И така си стояла цяла вечер, леле…ще си спреш кръвъбръщението, бе момиче..защо не го махна, мърмореше докато го отлепяше тя.
Ситех се за снощи, когато ме приеха в спешното. Докато чаках пред кабинета докараха с линейка един дядо. Не знам дали го окачествиха като контактен, но ми напомни на дядо ми, когато го изписваха от болницата, часове преди да ме остави сама в истинския ад… Стоеше в количката и приемаше съдбата си така чакайки остатъка, без каквато и да е съпротива, осъзнал, че вече е излишно….Беше паднал и се беше изпочупил целия, докато са го гледали в някакв хоспис.
И дядо ми щеше да е в хоспис ако имах пари да го оставя там, можеше сега да е жив….Аз просто не се справих….дядото беше на 87 години, след няколко инсулта….моя си отиде на 84, след 3 инсулта, гарнирани с Паркинсон…..Виждах, че на тоя човечец не му остава много живот, казах го на жената от хосписа….Не разбрах дали има близки, но когато го попитах каза, че няма. Можеше да е от късото в мозъка, неизбежна последица от инсулта…Имах останали памперси, подложки, дрехи….щях да му ги дам….Дядо!
Сестрата ме дупчеше с една спринцофка не на шега, всичките ми мисли излетяха като пчели и започнаха да жилят….Ау, тая вена се опъва….трява да взема кръв, дупча тая……ей ама нищо не излиза, натискам и нищо……усещах поне 4 яки забождания и внаех, че вените ми вече са на дроб сърма, но петият и опит се оказа успешен и си взе необходимата кръв.
Пиеш ли вино….пита ме…И още как, отговарям многозначно….добре, че не знае, усмихвам се на себе си….
Ето сега ще ти сипя нещичко, като за две бутилки…ще ти олекне…..
– Личи си, че е Трифон Зарезан даже и тук, а ….и сестрите избукнаха в кикот…няма по истинско нещо от смешната трагедия на живота ни.
Анестезиологът беше моного симпатичен, кукла направо. Нареди им да ми влеят течното болкоуспокояващо и диазепама и после се приготви за месната упойка.
– Нали няма да е с пълна- питам за всеки случай….вече шест пъти ми се е случвало, последния път едва се събудих…жестоки халюцинации, пътувам през един коридор с много отворени врати и от всяка врата изскача дявол….приличаше на чудовище с копита като на коза и опашка с остър връх, кат омитологично създание….искаше да ме отнася във вратите…тъкмо избягам от един, а се появи друг…все едно се местеше магически или беше клониран…
Пак смях в операционната…Сладкият анестезиолог ме гледаше любопитно, но не знаеше какво да каже….
– Каква беше процедурата?
– Аборт…
– О, това е била неква несъобразена отрова, щом чак и халюцинации, метна сестрата успокоитоелно, докато настройваха местната упокойка и ми я биеха малко под шията.
– Това нещо в абоката почна да ме хваща. Диазапемът правеше всички фигури и образи безтегловни, а около мен разтла ароматно облаче от спокойствие….Можеше и да заспя….споко
– Искам от това за вкъщи…сериозно говоря, метнах на сестрата малко преди да затворя очи поне за час.
– АААА, сестрата, ама ти ще искаш от това, после ще искаш доктора, после сестрата….
– Може и без сестрата, но виж доктора…..хвърлих отмаляващо око към анестезиолога, който довършваше местната опокойка, стягаща в примка половината ми тяло..
Дойде лекарят, който щеше да ме оперира. Трябваше да се увери, че местната ме е хванала…. Попипа ръката ми…усещах допира.
Казах му, че всичко усещам и той извика анестеззиологът отново.
– Нормлано е да се усеща допир, но болко няма да се усеща. Това е спецификата на упойката……
Наистина ли, какво странна упойка, има обратното действие на живота- не усещаш допир, галене, нежно докосване, хващане на ръка, усещаш само и единствено болката…И от тази искам за в къщи.
Почувставах, че се унасям. Като че ли заспах, но чувах гласове, трептях със суматоха около мен, усещах, както правят нещо с ръката ми….усещах, че я разрязват, че бутат нещо в нея….усещах когато я шиеха, но не болеше, заради топлината във вените и съзнанието.
Слагаха ми метални протези на счупената лакътна кост. Бях се подхлъзнала седмица след смрътта на дядо ми и си бях строшила кост, която не можеше да се калцира с гипсиране.
Същата вечер плаках на глас в болничното легло, защото така и не успявах да разгадая посланието…
По същото време, в другия край на София, колежката ми ревеше след две бутилки вино, защото се беше разделила с гаджето си и прекарваше сама Свети Валентин.
